индивидът - по природа буржоа

  Един такъв автор е небезизвестния френски публицист Анри Льофевр. Трудно е наистина да намериш марксическа пукнатина в завършения му отказ от марксизма-ленинизма. Той открито заявява, че марксизмът не е дал никакво приемливо разрешение на проблемите, вълнуващи съвременния човек, заявява направо, че тяхното решение не по силите нито на марксическата, нито на буржоазната идеология. Констатирайки, че съвременната интелигенция се вълнува от много нерешени или лошо решени проблеми заявявайки, че тези вълнения засягат и трудещите се, и работническата класа, Льофевр застава формално и открито на съвършено "надкласова" позиция разглеждайки съвременния човек, "индивид", като нещо независимо от неговата социална, класова принадлежност.

....

 Най-напред се оказва, че тоя индивид въобще, с когото се занимава Льофевр и на чиято позиция застава, е "индивидът по природа буржоа". Той е живял  по-рано спокойно "в качеството си" на някакъв ( мъж, глава на семейство, буржоа или небуржоа, интелигент или работник, според мястото което е заемал в разделението на труда, и пр.) Но устойчивостта на неговата система рухнала в неговата душа зиннал страшен, мъчителен "вакуум" всичко за тоя индивид вече е несигурно, подлежащо на съмнение и проверка, абсолютно всичко - марксизмът също се оказва според Льофевр безсилен да помогне някому...

"Новият човек" не е бил следователно още създаден, марксизмът грешел да го изгради по "идеологичен път". Но все пак в душата на този стар "индивид - по природа буржоа" се криел потенциално  новия човек и границата на неговото създаване е ни повече, ни по-малко неговото самосъзнание, че в душата му съществува вакуум.

...

 В областта на изкуството той застава на позициите на модернизма, какъвто ни е познат в неговите произволни уродливи деформации, в неговия абстракционизъм, космополитизъм и песимизъм.

...

 В своята голяма статия " Към революционен романтизъм" (сп. "Ла нувел ревю франсез", бр9, 1956) пише:

"Човекът, който мъчително търси възможното - такава ще е първата дефиниция, първата истина, утвърдена от революционно - романтичния възглед"

...

 Льофевр се старае да ни представи целия свят като индивид с празно съзнание и душа, чиято единствена надежда е самосъзнанието за тая безнадеждна пустота и напрегнато търсене на някакво възможно, разбира се, ще се окаже буржоазно възможно. По въпросите на изкуството то е възможното по пълно скъсване с действителността, с нейното правдиво изображение:

"Образът трябва да изпълни нова, подчинена функция... Тенденциите на съвременното изкуство водят до теория, разглеждаща образа само като посредник (макар и много важен). Той не може да замести или измести елементите, които свързват субективното и обективното, индивида и "другия", човека и света, обикновеното(всекидневието) и необикновеното, далечното и близкото и т.н."

 "Фикцията, както и образът се явяват по-скоро средство за изследване, позволяващи по добре от описанията да се проникне дълбоко в същината на съществуващата реалност, за да можем да   я обхванем да я изразим,  да се освободим от нея и да я отхвърлим..."

 "Отивайки по-далеч от стария романтизъм, ние довеждаме до край - с логична последователност, а не интуитивно - деформацията, анахронизмите, диахронизмите и аналитичното им осъзнаване"

и още:

"Трябва да изчезне бездната между реализма и антиреализма, но, парадоксално от гледище на плоския реализъм - чрез въвеждане на крайни образи на освободеното въображение, проникващи в "реалното" по пътя на деформиращите отношения между обективното и субективното, не само както се смята субективното за плоско отражение на обективното"

....

 Вярно е, че сам Льофевр избягва да назовава своите модернистични за изкуството със самото понятие "модернизъм", тъй като разбира колко то е компроментирано. Той предпочита да представя своята апология на модернизма под флага защитата на някакъв "революционен модернизъм" и "нов революционен романтизъм". 

 Но все пак Льофевр не може да се откаже напълно от самото понятие "модернизъм", като заявява, че трябва да се вложи "нов смисъл в неясната дума "модерен", над която толкова се злоупотреби" Той призовава да се изтръгне "тая дума от снобизма, технокрацията от идеологическите конвулсии на буржоазията, а също и от антимодерния дух, който отъждествява модерно и грозно"...

от Сталин и Марксизма ("франс обсерватьор" от 3.2.1958г.) от Льофевр

Във всеки случай случай недъзите, грешките, извращенията, допуснати от  Сталин, особено през време на култа към него, не са в състояние да отрекат правилността на основното положение, че определеността на съзнанието от битието (и в тоя смисъл изоставането на съзнанието от битието) означава не само отражение на съществуващото но и на тенденциите на неговото изменение.

....

"Възможното" по-пълно философско-естетическо извращение на действителността - което мъчително се търси от " потенциалния нов човек" представлява само едната страна на медала, на който Льофевр написа "индивидът - по природа буржоа" - го окачва на шията на цялото човечество. Льофевр ни показва в другата страна на медала, говорейки за възможното, което тоя човек очаква от живота за себе и. Ще видим, че тези очаквания на надминават старите егоистично-индивидуалистични представи на тоя стар индивид. Льофевр говори за близкото-възможно (или според неговата терминология "възможното-възможно") и далечното възможно ( или "възможното-невъзможно").

Тук особено в графата "възможно-възможно има някои елементарни искания от материално естество, срещу които най-малко социализма може да има нещо против "да намериш добра работа и апартамент", което според самия автор за обикновения човек в буржоазна Франция "днес не е така лесно" и което социализмът осигурява на все повече от трудещите се. Но още в тая в тая графа (за "възможното-възможно") преобладават "категории" от такова морално битово естество: "Да гледаш на живота на другите мъже и жени като на представление и даже с известен интерес)... Да възприемаш открито или негласно като критерий за реално удобство или успеха, или парите, или(което е по човешко) финеса и т. н. ....

 Ако и писател, да поставиш езика над всичко друго... Да стигнеш до цинизъм и позьорско предизвикателство (и дори да ги превърнеш във въпрос на чест). Да се задоволяваш само с автомобила, с бързина, с танца, с количествената любов..." Няма нужда да се доказва , че това "възможно-възможно", към което се стреми "човекът" на Анри Льофевр, е от кодекса на буржоазния егоистичен и индивидуалистичен морал, който при това Льофевр разпростира върху човека въобще, без разлика на класова принадлежност. А когато става дум за "възможното-невъзможно"(по-далечното) т.е. когато става дума за възможностите на бъдещето развитие на обществото, Льофевр показва неверието и песимизма на "индивида - по природа буржоа". За него в тая категория на "възможното-невъзможно" са такива неща: "Достъпът на обикновения човек (мъжа и жената) до мощта, натрупана в областта на техниката, в държавата, в богатството.

прогресивен реализъм

На 14 май 1824 Йожен Дьолакроа отбелязва в дневника си:
"Най-същественото за гениалните творци... са не новите идеи, а неотменното убеждение, че това, коетое вече казано, не е казано достатъчно пълно."

"Една картина изисква също толкова хитрина, измама и мошенничество, колкото и едно престъпление. " - Дега

В същност рисунката на Гоя, както и гравюрите, които са нейно продължение и я обогатяват, чрез импресията е образно писмо, поставено в служба на така наречения по-късно от него "идиома универсал" - универсален език"

 - Господин Дега, като гледам как "предавате" природата, мисля си, едва ли някой ще повярва, че го правите обърнат с гръб към нея.
-  Но, господин Волар -възрази Дега, когато съм във влака, аз от време на време поглеждам през прозореца.

hobymalerin

Bilder sind vergänglich, wie Menschen

Михаил Лещарски

Лещарски е живял с по 4 хапки мед на ден в пещерите на врачанския Балкан и две години се е укривал от правосъдието. Той е заподозрян като извършител на серия жестоки убийства на възрастни хора.

Повече от половината живот на Лещарски преминава в затвора – цели 27 години. В списъка с престъпленията му има присъди за стотици кражби, десетки грабежи и едно изнасилване - на собствената му майка. Подозират го за четири убийства, но е осъден само за едно от тях, извършено в софийското село Владо Тричков. Михаил Лещарски обаче не се счита за престъпник, а за беглец.

„Убиецът от пещерата” е имал тежко детство. Той е бил жестоко малтретиран от баща си, който го е връзвал и оставял без храна със седмици. В опит да избяга от боя и от веригата, Лещарски започва да краде, да напада хора и да живее в затвора. Сега, след дългото скитане из пещерите, той е настанен в Софийския затвор.

----
50-годишният сериен убиец Михаил Лещарски е бил връзван от баща си като дете с вериги за най-малките провинения. Това разказа пред Дарик психологът Светльо Петков, работил със задържания.

Като дете Лещарски е имал и присъда за изнасилване на майка си.
50-годишният вече мъж от врачанското село Царевец е заподозрян за убийствата на трима души - двама мъже и една жена, извършени в периода 2009 - 2011 година. Той бе арестуван на 22 февруари в пещера край Враца, в която живеел през последните две години.
Михаил Лещарски е бил добър художник и е рисувал икони, разказа криминалният психолог. След като прекарва 26 години в затвора заради кражби, мъжът излиза на свобода и започва да обикаля в лозята около Враца и Мездра. Търсил е храна. Заради нуждата да отмъсти на своите родители за причинените му страдания той извършва трите убийства.
„Той сподели, че като дете е имал присъда за изнасилване на майка си, за което в процес на разговора отрече наистина да се е случило. Явно тогава по някакъв начин майката е имала намерение да го накаже за нещо и затова е повдигнала такова обвинение спрямо него. Със сигурност става въпрос за жестоки травми в детството. Той сподели случки, които не са нормални в едно семейство да случват. Бащата го е изтезавал, връзвал го е с вериги. В жената, която е убил, е видял собствената си майка, това го е накарало да избухне и да я накаже. Той има нужда да накаже своите родители". Това разказа психологът Светльо Петков.
---
  До момента мъжът е обвинен само за убийството на Елена Томова, открита във вилата си през лятото на 2009 година с кървав кръст на челото и отрязана гърда. При ареста той прави пълни самопризнания, но пред съда се отрича от думите си.От прокуратурата са категорични, че имат железни доказателства срещу Лещарски, който влязъл във вилата на Елена, за да се нахрани и оставил следи из цялата къща. И до днес, две години след престъплението, в селото не спят спокойно.

Мавзолей за Нарцис

Мавзолей на Нарцис му постройте, вътре цвете ще живее

Аз, Фелини

 

ЛИК / 20 април 1984

равенство и свобода

10 Modern Cases of Feral Children

10 Modern Cases of Feral Children

A feral child is a human child who has lived away from human contact from a very young age, and has little or no experience of human care, loving or social behavior, and, crucially, of human language. Feral children are confined by humans (often parents), brought up by animals, or live in the wild in isolation. There have been over one hundred reported cases of feral children, and this is a selection of ten of them.

10

Shamdeo

In May 1972, a boy aged about four was discovered in the forest of Musafirkhana, about 20 miles from Sultanpur. The boy was playing with wolf cubs. He had very dark skin, long hooked fingernails, matted hair and calluses on his palms, elbows and knees. He shared several characteristics with Kamala and Amala: sharpened teeth, craving for blood, earth-eating, chicken-hunting, love of darkness and friendship with dogs and jackals. He was named Shamdeo and taken to the village of Narayanpur. Although weaned off raw meat, he never talked, but learnt some sign language. In 1978 he was admitted to Mother Theresa’s Home for the Destitute and Dying in Lucknow, where he was re-named Pascal and was visited by Bruce Chatwin in 1978. He died in February 1985.

9

The Wild Girl of Champagne

The wild girl of Champagne had probably learned to speak before her abandonment, for she is a rare example of a wild child learning to talk coherently. Her diet consisted of birds, frogs and fish, leaves, branches and roots. Given a rabbit, she immediately skinned and devoured it. “Her fingers and in particular her thumbs, were extraordinarily large,” according to a contemporary witness, the famous scientist Charles Marie de la Condamine. She is said to have used her thumbs to dig out roots and swing from tree to tree like a monkey. She was a very fast runner and had phenomenally sharp eyesight. When the Queen of Poland, the mother of the French queen, passed through Champagne in 1737 to take possession of the Duchy of Lorraine, she heard about the girl and took her hunting, where she outran and killed rabbits.

8

John Ssebunya

One day in 1991, a Ugandan villager called Milly Sebba went further than usual in search of firewood and came upon a little boy with a pack of monkeys. She summoned help and the boy was cornered up a tree. He was brought back to Milly’s village. His knees were almost white from walking on them. His nails were very long and curled round and he wasn’t house-trained. A villager identified the boy as John Sesebunya, last seen in 1988 at the age of two or three when his father murdered his mother and disappeared. For the next three years or so, he lived wild. He vaguely remembers monkeys coming up to him, after a few days, and offering him roots and nuts, sweet potatoes and kasava. The five monkeys, two of them young, were wary at first, but befriended him within about two weeks and taught him, he says, to travel with them, to search for food and to climb trees. He is now about 21 years old, and in October 1999 went to Britain as part of the 20-strong Pearl of Africa Children’s Choir.

7

The Syrian Gazelle Boy

Jean-Claude Auger, an anthropologist from the Basque country, was traveling alone across the Spanish Sahara (Rio de Oro) in 1960 when he met some Nemadi nomads, who told him about a wild child a day’s journey away. The next day, he followed the nomads’ directions. On the horizon he saw a naked child “galloping in gigantic bounds among a long cavalcade of white gazelles”. The boy walked on all fours, but occasionally assumed an upright gait, suggesting to Auger that he was abandoned or lost at about seven or eight months, having already learnt to stand. He habitually twitched his muscles, scalp, nose and ears, much like the rest of the herd, in response to the slightest noise. He would eat desert roots with his teeth, pucking his nostrils like the gazelles. He appeared to be herbivorous apart from the occasional agama lizard or worm when plant life was lacking. His teeth edges were level like those of a herbivorous animal. In 1966 an unsuccessful attempt was made to catch the boy in a net suspended from a helicopter; unlike most of the feral children of whom we have records, the gazelle boy was never removed from his wild companions.

6

Oxana Malaya

Oxana Malaya (Оксана Малая) (born November 1983) was found as an 8-year-old feral child in Ukraine in 1991, having lived most of her life in the company of dogs. She picked up a number of dog-like habits and found it difficult to master language. Oxana’s alcoholic parents were unable to care for her. They lived in an impoverished area where there were wild dogs roaming the streets. She lived in a dog kennel behind her house where she was cared for by dogs and learned their behaviours and mannerisms. She growled, barked and crouched like a wild dog, sniffed at her food before she ate it, and was found to have acquired extremely acute senses of hearing, smell, and sight.

5

Prava, the Bird Boy

The most recent case of Mowgli Syndrome was that of a seven-year-old boy who was rescued by Russian healthcare workers after being discovered living in a two-bedroom apartment with his mother and an abundance of feathered friends. It would appear the small apartment doubled as an aviary with cages filled with dozens of birds. In an interview, one of his rescuers, Social Worker Galina Volskaya, said that his mother treated him like another pet. While he was never physically harmed by his mother, she simply never spoke to him. It was the birds who communicated with the boy

“He just chirps and when realising that he is not understood, starts to wave hands in the way birds winnow wings.” Quote from Social Worker, Galina Volskaya.

4

The Leopard Boy

A leopard-child was reported by EC Stuart Baker in the Journal of the Bombay Natural History Society (July 1920). The boy was stolen from his parents by a leopardess in the North Cachar Hills near Assam in about 1912, and three years later recovered and identified. “At the time the child ran on all fours almost as fast as an adult man could run, whilst in dodging in and out of bushes and other obstacles he was much cleverer and quicker. His knees had hard callosities on them and his toes were retained upright almost at right angles to his instep. The palms of his hands and pads of his toes and thumbs were also covered with very tough horny skin. When first caught, he bit and fought with everyone and any wretched village fowl which came within his reach was seized, torn to pieces and eaten with extraordinary rapidity.”

3

Kamala and Amala

The most famous wolf-children are the two girls captured in October 1920 from a huge abandoned ant-hill squatted by wolves near Godamuri in the vicinity of Midnapore, west of Calcutta, by villagers under the direction of the Rev JAL Singh, an Anglican missionary. The mother wolf was shot. The girls were named Kamala and Amala, and were thought to be aged about eight and two. According to Singh, the girls had misshapen jaws, elongated canines, and eyes that shone in the dark with the peculiar blue glare of cats and dogs. Amala died the following year, but Kamala survived until 1929, by which time she had given up eating carrion, had learned to walk upright and spoke about 50 words.

2

The Bear Girl

In 1937 George Maranz described a visit to a Turkish lunatic asylum in Bursa, Turkey, where he met a girl who had allegedly lived with bears for many years. Hunters in a mountainous forest near Adana had shot a she-bear and then been attacked by a powerful little “wood spirit”. Finally overcome, this turned out to be a human child, though utterly bear-like in her voice, habits and physique. She refused all cooked food and slept on a mattress in a dark corner of her room. Investigations showed that a two-year-old child had disappeared from a nearby village 14 years earlier, and it was presumed that a bear had adopted her.

1

Wild Peter

The first really famous feral child was Wild Peter, “a naked, brownish, black-haired creature” captured near Helpensen in Hanover in 1724, when he was about 12. He climbed trees with ease, lived off plants and seemed incapable of speech. He refused bread, preferring to strip the bark from green twigs and suck on the sap; but he eventually learnt to eat fruit and vegetables. He was presented at court in Hanover to George I, and taken to England, where he was studied by leading men of letters. He spent 68 years in society, but never learnt to say anything except “Peter” and “King George”, although his hearing and sense of smell were said to be “particularly acute”.
You can read more about feral children here.
This article is licensed under the GFDL because it contains quotations from the Wikipedia article: Oxana Malaya.

Folk Music of the Sahara: Among the Tuareg of Libya

Folk music of the Sahara is an intoxicating experience of sight and sound captured among the Tuareg and Libyan people of North Central Africa. Filmed from the perspective of actually being one of the performers, this mind-blowing IN YOUR FACE document captures the spirit of Libyan folklore and the essence of emotion armed with pounding rhythms and wailing vocal choruses. Both men and women are featured here equally as overseers of the hybrid forms of expression where central African traditions collide with the tones and colors of the Arab world creating one of the most unique overviews of Saharan folk music ensemble and dance the outside world has ever witnessed. The diversity of faces is extraordinary, every costume is stunning, and the women are among the most beautiful on earth. If you ever wondered where some of western music’s more exotic ideas originated from ( Sun Ra’s Arkestra/call and response choruses/ trance drumming/ and even some forms of modern hip-hop) this is a great place to start! Sublime Frequencies

Watch

Tomas Schuman Yuri Bezmenov L A 1983

Yuri Alexandrovich Bezmenov (also known as Tomas David Schuman; 1939 - 1997?) was a journalist for RIA Novosti and a former KGB informant from the Soviet Union who defected to Canada.

In this shocking video Yuri Bezmenov exposes the KGB's subversive tactics against western society. He explains how Marxist ideology is deconstructing Western values, destabilizing the economy, and provoking 'crises' in order to sovietize the free world.

Египетский палец великана

Сенсационную новость публикует немецкое издание BILD. Якобы в Египте обнаружены останки мумифицированного пальца существа, похожего на человека, но куда больше размером.



До 1 апреля вроде бы еще далековато, поэтому на розыгрыш мало похоже. В длину палец равен 38 сантиметрам (13.8 дюймов) . Для сравнений размеров приложена денежная купюра. По словам издания фото были сделаны еще в 1988 году, но публикуются впервые и только в этой немецкой газете.

Автор фото Грегор Спёрри (Gregor Sporri), швейцарский предприниматель и страстный поклонник всего древнеегипетского. По его словам в 1988 году в Египте частный поставщик пообещал познакомить его с грабителем древних могил. В 100 километрах к север-востоку от Каира в небольшом сельском доме в Бир Хукер и состоялась встреча, где швейцарцу показали завернутый в старые тряпки палец.



"Это был пахнущий продолговатый пакет. Я был поражен тем, что увидел. Мне разрешили взять реликвию в руки и сфотографировать ее. Для сравнений размеров я положил рядом свою банкноту (египетская купюра в 20 фунтов). Палец был сухой и весил удивительно мало. У себя в горле я ощутил ком. Невероятно. По размерам цельная конечность (рука?) была равна примерно 5 футам. "

В доказательство подлинности реликвии расхититель гробниц показал фото с рентгеновским снимком пальца. Он был датирован аж 60-ми годами. Аналогичной даты был и сертификат подлинности находки (?). Швейцарец умолял продать ему палец, но грабитель не согласился, уверяя, что для его семьи это слишком важные ценности. Сперри так и улетел из Египта ни с чем.

Далее он пытался заинтересовать своими фотографиями различные музеи, но от него отмахивались как от назойливой мухи.

-Они говорили, что реликвия не вписывается в их теории,-рассказал швейцарец немецкому изданию.

В 2009 году Сперри в нетерпении вернулся в Бир Хукер, чтоб снова найти палец. Но продавца ему найти не удалось. На притяжении всех лет Сперри в увлечении читал все истории о древних великанах, что мог найти. Были ли гиганты в Египте? Римский историк Иосиф Флавий в79 году до н.э. писал о том, что последние представители расы гигантов жили в XIII веке до н. э. при царе Джошуа: «Тела их были огромны, лица отличались от обычных человеческих настолько, что видеть их было удивительно, а слышать, как они говорят, страшно...» .

Находка так потрясла Сперри, что в 2008 году он бросил свою профессию и принялся за книгу о великанах, которую недавно и опубликовал, (в связи с чем видимо газета и написала о пальце). Книга называется "Утерянный Бог. День Судьбы " („The Lost God. Tag der Verdammnis") и является мистическим историческим триллером по мотивам фантазий Сперри. 

http://fishki.net/comment.php?id=109304

Мавзолей

Марк Аврелий / Към себе си

Във Взаимоотношения с Хората

Приключенията на Куклата

Четката и Обективът: Война или Здружение

 

via: „Философия на свободата", Рудолф Щайнер

Разговори с Пастернак и Ахматова

I
През лятото на 1945 британското посолство в Москва докладва, че му липсват хора, особено такива, които да знаят руски език, и беше предложено аз да запълня празнината за четири или пет месеца. Приех предложението с ентусиазъм, най-вече, трябва да призная, поради голямото ми желание да узная нещо повече за състоянието на руската литература и изкуство, за които по това време на Запад се знаеше сравнително малко. Знаех нещичко, разбира се, за онова, което се беше случило с руските писатели и хора на изкуството през двадесетте и тридесетте години. Революцията беше насърчила огромна вълна от творческа енергия в Русия, във всички изкуства; смелите експерименти се окуражаваха навсякъде; новите контрольори на изкуството не се намесваха в нищо, което можеше да бъде възприето като „плесник в лицето“ на буржоазния вкус, независимо дали нещата бяха марксистки или не[1]. Новото движение във визуалните изкуства – работата на такива художници като Кандински, Шагал, Сутен, Малевич, Клюн, Татлин, скулпторите Архипенко, Певзнер, Габо, Липшиц, Цадкин, на театралните и филмови режисьори Майерхолд, Вахтангов, Айзенщайн, Рудовкин – създаде шедьоври, които имаха мощно въздействие върху Запада: там също се забеляза една подобна възходяща крива в областите на литературата и литературната критика. Въпреки насилията и опустошенията на Гражданската война, на разрушенията и хаоса, причинени от нея, продължаваше да се създава революционно изкуство с изключителна жизненост.
Спомням си как срещнах Сергей Айзенщайн през 1945: той се намираше в състояние на ужасна депресия: това беше резултат от сталиновото осъждане на оригиналната версия на неговия филм Иван Грозни, защото този жесток владетел, с когото Сталин се идентифицираше, бил представен – такова беше оплакването на Сталин – като човек, измъчван от престъпленията си в борбата срещу болярите до степен на невроза. Попитах Айзенщайн кои според него са най-добрите години от живота му. Той отговори без колебание, „Ранните двадесет. Това беше времето. Бяхме млади и правехме в театъра изумителни неща. Спомням си как веднъж пуснахме сред публиката стадо мръсни свине. Хората се качваха по столовете и крещяха. Страхотно беше. Боже, как само се развличахме!“
Но това очевидно беше нещо прекалено хубаво, за да продължи твърде дълго време. Срещу него беше подета яростна атака от страна на левичарски фанатици, които изискваха колективно пролетарско изкуство. А след това Сталин реши да сложи край на тези политико-литературни кавги като чисто пилеене на енергия – нещо, от което петилетните планове нямаха никаква нужда. Съюзът на писателите беше създаден в средата на тридесетте, за да се наложи единомислие. Не трябваше да има повече спорове, никакво мътене на умовете на хората. Последва мъртъв конформизъм. А след това дойде окончателният Ужас – Големите чистки, показните политически процеси, нарастващия терор от 1937-38, дивото и безразборно унищожаване на личности и групи, а по-късно и на цели народи. Няма защо да се спирам на фактите от този смъртоносен период, нито първи, нито може би и последен, в историята на Русия. Автентични разкази за живота на интелигенцията от онова време могат да се намерят в мемоарите на Надежда Манделщам, Лидия Чуковская и, в един по-различен смисъл, в поемата на Ахматова Реквием. През 1939 Сталин прекрати преследванията. Руската литература, изкуство и мисъл се появиха отново, като място, което е било бомбардирано, и където някои красиви сгради са останали все още сравнително непокътнати, но се издигат самотно сред пейзаж от разрушени и обезлюдени улици.
А след това дойде немското нападение, и тогава се случи нещо изключително. Нуждата от постигане на национално единство пред лицето на врага доведе до известно отпускане на политическия контрол. Сред голямата вълна на руски патриотически чувства, млади и стари писатели, и особено поети, които читателите възприемаха като говорещи от тяхно собствено име, за нещата, в които самите те вярваха и които чувстваха – тези писатели започнаха да се почитат както никога преди това. Поети, чието творчество беше разглеждано с неприязън от властите, а следователно бяха публикувани рядко, ако изобщо, внезапно започнаха да получават писма от войниците по фронтовете, нерядко цитиращи техните най-малко политически и най-лични стихове. Борис Пастернак и Ана Ахматова, които в продължение на дълго време бяха живели в един вид вътрешно изгнание, започнаха да получават удивително голям брой писма от войници, цитиращи както публикувани, така и непубликувани техни стихотворения. Появи се наплив от молби за автографи, за потвърждения автентичността на текстовете, за изказване на авторовото отношение по един или друг проблем. В края на краищата това започна да оказва влияние върху мисленето на някои от партийните лидери. Статусът и личната сигурност на тези гледани с неприязън автори започна да се подобрява. Публичните четения на поетите, както и рецитирането на поезия по време на частни сбирки, бяха нещо обичайно в пред-революционна Русия. Новото в случая беше, че когато Пастернак и Ахматова четяха стиховете си, и понякога спираха, за да си припомнят някоя дума, сред огромната аудитория винаги се намираха множество слушатели, които им подсказваха, независимо от това дали произведенията бяха предварително публикувани или не. Нямаше писател, който да не се почувства дълбоко затрогнат и да не черпи сили от тази толкова искрена форма на почитание.
Статусът на шепата поети, които ясно се издигаха над останалите, беше уникален, струва ми се. Нито художниците, нито композиторите, нито писателите-прозаици, нито дори най-популярните актьори, или пък красноречиви, патриотични журналисти, не бяха обичани и почитани толкова дълбоко и всеобщо, особено от типа хора, с които аз разговарях из трамваите, влаковете и метрото, някои от които признаваха, че не са чели и дума от техните произведения. Най-известният и широко почитан от всички руски поети беше Борис Пастернак. Копнеех да се срещна с него повече от всеки друг човек в Съветския съюз. Бяха ме предупредили, че е много трудно човек да се срещне с ония, на които властите не позволяваха да се появяват на официални приеми, където чужденците можеха да се срещнат само с внимателно подбрани съветски граждани – на останалите беше обяснено изключително сурово, че за тях не е нито желателно, нито пък безопасно, да се срещат с чужденци, особено в частна среда. Аз имах късмет. По щастливо стечение на обстоятелствата успях още в началото на престоя си да се обадя на Пастернак по телефона във вилата му в писателското селище Переделкино, близо до Москва.
II

Домът (днес музей) на Пастернак в Переделкино

Отидох да го видя в един топъл, слънчев следобед през септември 1945. Поетът, съпругата му и сина му Леонид бяха насядали около кръгла дървена маса зад дачата. Пастернак ме поздрави топло. Неговата приятелка, поетесата Марина Цветаева, веднъж беше го описала като арабин заедно с коня си – той имаше тъмно, меланхолично, изразително, много racé[2] лице, познато от множество фотографии и от картините на баща му. Говореше бавно с тих, монотонен тенор, с постоянен, равен звук – нещо между напяване и бръмчене, отбелязвано от почти всички, които се бяха срещали с него: всяка гласна беше удължена като в някоя жална ария от опера на Чайковски, но с много по-концентрирана сила и напрежение.
Почти веднага Пастернак каза: „Вие идвате от Англия. Аз бях в Лондон през тридесетте години – в 1935, на връщане от антифашисткия конгрес в Париж.“ След това каза, че през лятото на онази година внезапно получил телефонно обаждане от властите, които му съобщили, че в Париж ще се състои писателски конгрес и че той трябва да отиде там без никакво отлагане. Казал, че няма подходящи дрехи. „Ще се погрижим за това“, отговорили му. Опитали се да го пременят във формално сако и панталон на райета, риза с маншети и колосана яка, плюс черни лачени ботуши, които му ставали перфектно. Но в края на краищата му позволили да отиде с обикновени дрехи. По-късно му казали, че Андре Малро, организаторът на конгреса, настоявал да го покани; Малро казал на съветските власти, че макар и напълно да разбирал тяхното нежелание да изпратят в Париж Пастернак и Бабел, това можело да причини ненужни спекулации; това били добре известни съветски писатели, а в онези дни нямало чак толкова много такива, които да харесват на европейските либерали. „Не можете да си представите колко много знаменитости имаше там“, каза Пастернак – „Драйзер, Жид, Малро, Арагон, Оден, Форстър, Розамонд Леман и множество други ужасно известни хора. Говорих. Казах им, „Разбирам, че това е среща на писатели, целяща да се организира съпротива срещу фашизма. Мога да ви кажа само едно: не се организирайте. Организацията е смъртта на изкуството. Значение има единствено личната независимост. През 1789, 1848, 1917, писателите не са се организирали за или против каквото и да е. Умолявам ви, не се организирайте.“

„Мисля, че бяха изненадани, но какво друго бих могъл да им кажа? Мислех, че след това ще имам неприятности у дома, но никой не ми каза и дума, тогава или сега. А след това отидох в Лондон и пътувах обратно с един от нашите кораби, като споделях кабината си с Шчербаков, който тогава беше председател на Съюза на писателите, невероятно влиятелен, а по-късно член на Политбюро. Говорех непрекъснато, ден и нощ. Той ме помоли да престана и да го оставя да спи. Но аз продължавах. Париж и Лондон бяха ме пробудили, не можех да престана. Той молеше за милост, но аз бях неумолим. Трябва да си е помисли, че съм побъркан: може би това ми помогна по-късно.“ Искаше да каже, мисля, че да го считат за малко луд, или поне за изключително ексцентричен, може би го е спасило по време на Големите чистки.
След това Пастернак ме попита дали съм чел прозата му, особено Детството на Люверс. „Виждам по лицето ви“, каза той, напълно несправедливо, „че намирате тези писания много скалъпени, измъчени, самоуверени, ужасно модернистични – не, не го отричайте, вие го мислите и имате пълно право. Срамувам се от тях – не от поезията, а от прозата си – тя беше повлияна от всичко най-слабо и най-замътено в символистичното движение, модерно по онова време, пълно с мистичен хаос – разбира се, Андрей Белий беше гений – Петербург, Котик Летаев са пълни с чудесни неща – знам, няма нужда да ми го казвате – но влиянието му беше фатално – Джойс е нещо друго – всичко, което пишех тогава, беше обсебено, насилено, начупено, изкуствено, негодно; но сега пиша нещо напълно различно: нещо ново, съвсем ново, светло, елегантно, стройно, класически чисто и просто – онова, което е искал Винкелман, да, и Гьоте; и това ще бъде последното ми слово, най-важното ми слово, към света. Това е, да това е, с което бих искал да ме запомнят; ще посветя остатъка от живота си на него.“
Не мога да гарантирам за пълната точност на тези думи, но така съм ги запомнил. Това планирано произведение по-късно се превърна в Доктор Живаго. През 1945 той беше завършил черновата на няколко ранни глави, които ме помоли да прочета и да изпратя на сестрите му в Оксфорд; направих го, но не знаех за плановете за целия роман чак до много по-късно. След това Пастернак помълча за известно време; никой от двама ни не говореше. После ми каза колко много обича Грузия, грузинските писатели, Яшвили, Табидзе, и грузинското вино; колко добре са го посрещали там винаги. След това учтиво ме попита какво се случва на Запад; дали познавам Хърбърт Рийд и неговото учение за персонализма? Тук той обясни, че вярата му в личната свобода произхожда от кантовия индивидуализъм – Блок интерпретира Кант напълно погрешно в едноименното си стихотворение. Тук в Русия (направи ми впечатление, че нито той, нито някой друг от писателите, с които се срещах, не използваха думите „Съветския Съюз“), нямало нищо, за което той би могъл да ми разкаже. Трябва да се разбере, че часовниците в Русия са спрели някъде около 1928, когато връзките с останалия свят са били на практика прекъснати; например неговото описание в Съветската енциклопедия не съдържа никаква информация за по-късния му живот и творчество.
Беше прекъснат от Лидия Сейфулина, една възрастна, добре известна писателка, която се намеси по средата на изречението: „Моят живот е точно същия“, каза тя: „последните редове от енциклопедията казват за мен ‚В момента Сейфулина се намира в състояние на психологическа и творческа криза‘ – статията не е променяна през последните двадесет години. Що се отнася до съветския читател, аз все още съм в състояние на криза, на прекъсната анимация. Ние сме като жителите на Помпей, вие и аз, Борис Леонидович, заровени в пепел по средата на изречението. И знаем толкова малко: Метерлинк и Киплинг, за тях знаем, че са мъртви; но Уелс, Синклер Луис, Бунин, Ходасевич – живи ли са те?“ Пастернак изглеждаше засрамен и смени темата. Четял Пруст – френските комунистически приятели му изпратили целия шедьовър – познавал го, каза, и наскоро бил го препрочел отново. По онова време още не беше чувал за Сартр и Камю, а за Хемингуей нямаше особено високо мнение („Защо Ана Андреевна [Ахматова] го цени толкова много, не мога да разбера“, каза той).
Говореше във величествени бавни периоди, тук-там с интензивни приливи на думи. Говоренето му често надхвърляше бреговете на граматическите структури – разбираеми пасажи бяха следвани от разхвърляни, но винаги великолепно живи и конкретни образи – които пък от своя страна биха могли да бъдат последвани от мрачни думи, при което беше трудно човек да го следва – а след това отново и внезапно се завръщаше към яснота. Речта му винаги беше реч на поет, каквито бяха и писанията му. Някой някъде беше казал, че има поети, които са поети когато пишат поезия и прозаици, когато пишат проза; другите са поети във всичко, което пишат. Пастернак беше гениален поет във всичко, което вършеше и беше. Що се отнася до начина му на говорене, аз не бих могъл да започна да описвам качеството му. Единствената друга личност, която съм срещал, и която разговаряше като него, беше Вирджиния Улф, която караше мисълта ви да препуска по същия начин, и изличаваше нормалния ви поглед към реалността по същия освежаващ и, понякога, ужасяващ начин.
Използвам думата „гений“ съзнателно. Понякога ме питат какво имам пред вид с това силно емоционално, но неточно понятие. В отговор мога да кажа само това: веднъж попитали балетиста Нижински как успява да скача толкова високо. Твърди се, че той отговорил, че не вижда в това никакъв проблем. Повечето хора, когато скачат във въздуха, се приземяват веднага обратно. „Но защо трябва да се приземявате веднага? Постойте малко във въздуха, преди да се завърнете, защо не?“ Един от критериите за гениалност за самия мен е именно този: силата да вършите нещо абсолютно просто и видимо, което обикновените хора не могат, и знаят, че не могат, да направят – нито пък знаят как се прави, или защо не могат да го правят. На моменти Пастернак говореше с огромни подскоци; начинът, по който използваше думите, беше най-творческия, който някога съм срещал; беше жив и изключително затрогващ. Съществуват, без съмнение, множество варианти на литературния гений, но Елиът, Джойс, Йейтс, Оден, Ръсел не говореха по този начин (поне в моя личен опит). Но не исках да оставам прекалено дълго през този първи път. Сбогувах се с поета, развълнуван, и наистина завладян, от думите и личността му.
След като Пастернак се завърна в Москва, започнах да го посещавам почти ежеседмично и го опознах добре. Не мога да опиша електризиращия ефект от неговото присъствие, глас и жестове. Той говореше за книги и писатели; обичаше Пруст и познаваше отлично творчеството му, както и Одисей – по онова време още не беше чел по-късните произведения на Джойс. Говореше за френските символисти, за Верлен, а и за Рилке, с когото беше се срещал лично; силно се възхищаваше от Рилке – и от човека, и от автора. Беше великолепен познавач на Шекспир. Недоволен беше от собствените си преводи: „Опитах се да направя така, че Шекспир да проработи за мен“, каза той, „но без успех“. Твърдеше, че е израснал в сянката на Толстой – за него несравним гений, по-голям от Дикенс и Достоевски; писател, който е равен на Шекспир, Гьоте и Пушкин. Баща му, художникът, беше го взел със себе си да види Толстой на смъртното му легло, в 1910, в Астапово. Беше му невъзможно да критикува Толстой: Русия и Толстой бяха за него едно и също. Що се отнася до руските поети, Блок разбира се беше доминиращият гений на неговото време, но той не го намираше симпатичен. Белий беше по-близо до него, човек със странни, нечувани прозрения – вълшебен и свят шут в традицията на руското православие. Брюсов той считаше за самоконструириаща се, находчива, механична музикална кутийка; интелигентен, пресметлив оператор, но не и поет. Не спомена нищо за Манделщам. Изпитваше най-нежни чувства към Марина Цветаева, с която го свързваха дълги години на приятелство.
Чувствата му към Маяковски бяха по-неясни: беше го познавал добре, били са близки приятели, и беше научил много от него; Маяковски, разбира се, е бил титаничен разрушител на старите форми, но, за разлика от останалите комунисти, човешко същество по всяко време – но не, не и голям поет, не някой безсмъртен бог като Тютчев или блок, нито дори полубог, като Фет или Бели. Времето беше го омаловажило. От него беше имало нужда в собственото му време, той беше онова, което ония времена бяха породили. Има поети, казваше той, които имат своя час, Асеев, бедният Клюев – ликвидиран – Селвински, дори Есенин. Те задоволяват някаква спешна необходимост на деня, дарбите им са от решаваща важност за развитието на поезията в страната им, а след това ги няма повече. Маяковски е най-великият от тях – Облак в панталони си има своята историческа важност, но крясъкът е непоносим: той е раздувал и измъчвал таланта си, докато накрая се е пръснал. Тъжните парчета от многоцветния балон все още лежат на пътя ви, ако сте руснак. Той е бил талантлив, важен, но груб и непораснал, и е свършил като показен артист. Любовните афери са били катастрофални за него – и като човек, и като поет. Той, Пастернак, е обичал Маяковски като човек; самоубийството му било един от най-черните дни в живота му.
Пастернак беше руски патриот – усещането за историческата връзка със страната му беше много дълбоко. Той ми казваше, отново и отново, колко се радва, че може да прекарва летата си в селото на писателите, Переделкино, защото някога то е било част от имението на този велик славянофил, Юрий Самарин. Истинската линия на традицията водела от легендарния Садко до Строганови и Кочубееви, до Державин, Жуковски, Тютчев, Пушкин, Баратински, Лермонтов, Фет, Аненски, до Аксакови, Толстой, Бунин – до славянофилите, а не до либералната интелигенция, която, както твърди Толстой, не знае от какво живеят хората. Това страстно, почти маниакално желание да бъде възприеман като руски писател, с корени дълбоко в руската земя, беше особено очевидно в негативните му чувства към еврейския му произход. Той не желаеше да говори по тази тема – не се притесняваше от нея, но не я обичаше: той желаеше евреите да изчезнат като народ.
Художественият му вкус се беше оформил в младостта и той оставаше верен на майсторите от този период. Паметта за Скрябин – сам той беше мислил да става композитор – беше свята за него. Не мога лесно да забравя хвалебствения химн, изказан както от Пастернак, така и от Нойхаус (известният музикант и бивш съпруг на жената на Пастернак, Зинаида) в почит на Скрябин и на художника-символист Врубел, когото, заедно с Николай Рьорих, те ценяха по-високо от всички съвременни художници. Пикасо и Матис, Брак и Бонар, Клее и Мондриан, изглежда означаваха за тях също толкова малко, колкото Кандински и Малевич.
Има един определен смисъл, в който Ахматова и нейните съвременници Гумильов и Марина Цветаева са последните велики гласове на деветнадесети век – вероятно Пастернак заема пространството между двата века, както и, може би, Манделщам. Те бяха последните представителни на онова, което може да се нарече втори руски ренесанс, по принцип недокоснати от движението на модернизма, от Пикасо, Стравински, Елиът, Джойс, Шьонберг, дори и когато се възхищаваха от тях; защото модернисткото движение в Русия беше прекъснато от политическите събития (поезията на Манделщам е друга история). Пастернак обичаше Русия. Той беше готов да прости на страната си всичките й недостатъци, всички, освен варварството на сталиновия режим; но дори и него, през 1945, той разглеждаше като мрак преди зората, която очите му се напъваха да открият – надеждата, изразена в последните глави на Доктор Живаго. Той вярваше, че се намира в унисон с духовния живот на руския народ, че споделя неговите надежди, страхове и мечти, че е негов глас, както, по своите различни начини, са били Тютчев, Толстой, Достоевски, Чехов и Блок (по времето, в което го познавах, той не казваше нищо за Некрасов).
В разговорите с мен по време на московските ми гостувания, при които винаги бяхме сами, пред полирано бюро, по което не се виждаха никакви книги или дори лист хартия, той подчертаваше убеждението, че живее близо до сърцето на страната си, и често, с ожесточение отричаше тази роля на Горки и Маяковски, особено на първия, като живееше с усещането, че има нещо, което може да каже на управниците на Русия – нещо от огромно значение, което единствено той би могъл да каже, макар че какво точно е това – той често говореше за него – изглеждаше тъмно и неясно за мен. Това може и да се е дължало на липса на разбиране от моя страна – макар че Ана Ахматова ми каза, че когато започнел да говори по този пророчески начин, тя също не успявала да го разбере.
Именно по време на едно от тия възторжени настроения той ми разказа за телефонния си разговор със Сталин за ареста на Манделщам – прочутият разговор, за който циркулираха, и все още циркулират, множество различни версии. Мога да възпроизведа историята само така, както си спомням, че ми я разказа той през 1945. Според собствения му разказ той бил в московския си апартамент заедно с жена си и сина си, когато телефонът позвънил, и някакъв глас му казал, че говори Кремъл, и че другарят Сталин желаел да разговаря с него. Той помислил, че става дума за някаква идиотска шега и окачил слушалката. Телефонът позвънил отново и гласът отново го уверил, че разговорът е реален. След това Сталин го попитал дали разговаря с Борис Леонидович Пастернак. Пастернак казал, че действително това е той. Сталин попитал дали той е присъствал когато Манделщам е рецитирал някакъв пасквил за него, Сталин. Пастернак отговорил, че според него не е важно дали самият той е присъствал или не, но че бил невероятно щастлив, че Сталин разговаря с него; че винаги е знаел, че това ще се случи; че те трябва да се срещнат и разговарят за неща от изключителна важност. След това Сталин попитал дали Манделщам е майстор. Пастернак му отговорил, че като поети те са много различни; че се възхищавал от поезията на Манделщам, но не изпитвал никакво душевно сходство с нея; и че, във всеки случай, това нямало никакво значение.
Тук, разказвайки ми епизода, Пастернак отново се впусна в едно от своите големи метафизични отклонения за космическите поврати в световната история; именно тях той искал да дискутира със Сталин – било от върховна важност да го направи. Мога да си представя, че е говорил по този начин и на Сталин. Във всеки случай, Сталин отново го попитал дали самият той е присъствал или не, когато Манделщам рецитирал своя пасквил. Пастернак отново отговорил, че най-важното била неговата крайно необходима среща със Сталин, че тя трябва да се проведе скоро, че всичко зависи от това, че те трябва да говорят за неща от огромна важност, на живот и смърт. „Ако аз бях приятел на Манделщам, щях да съумея да го защитя по-добре“, казал Сталин и положил слушалката. Пастернак се опитал да позвъни обратно, но не успял да се свърже. Този епизод очевидно го измъчваше дълбоко. Той ми повтаряше версията, която бях слушал поне от две други места, и я разказваше и на други посетители, макар и очевидно в различни форми. Опитите му да помогне на Манделщам, особено молбата му към Бухарин, вероятно са помогнали той да бъде спасен поне за известно време – Манделщам беше унищожен няколко години по-късно – но Пастернак очевидно живееше с чувството, може би без основание, че може би един по-различен отговор би направил нещо повече за осъдения поет.
Той допълни тази история с разкази за други жертви: Пилняк, който тревожно очаквал някакъв пратеник („гледаше постоянно през прозореца“), който да го помоли да подпише разобличение срещу хората, обвинени в предателство през 1936, и понеже не идвал никой, разбрал, че и самият той е осъден. Разказваше за обстоятелствата около самоубийството на Цветаева през 1941, за което той смяташе, че би могло да бъде предотвратено, ако литературните бюрократи не бяха се отнасяли към нея с такава отвратителна жестокосърдечност. Разказа историята за човека, който го помолил да подпише открито писмо, осъждащо маршал Тухачевски. Когато Пастернак отказал и обяснил причините за отказа си, човекът избухнал в сълзи, казал, че поетът е най-благородното и свято човешко същество, което някога е срещал, прегърнал го трескаво, а след това отишъл право при тайната полиция и направил донос.
Пастернак стигна до там да каже, че въпреки положителната роля, която комунистическата партия е изиграла по време на войната, и не само в Русия, той намирал идеята за каквато и да е връзка с нея все по-отблъскваща: Русия е галера, робски кораб, а партийните чиновници са надзирателите, бичуващи гребците. Защо, питаше той, един от британските дипломати, работещи по онова време в Москва, човек, знаещ малко руски и твърдящ, че самият той е поет, защо този човек настоява, при всеки възможен и невъзможен повод, че той, Пастернак, трябва да бъде по-близо до партията? Той няма нужда от джентълмени, идещи от другия край на света, които да му казват какво да прави – и дали бих могъл да кажа на господина, че посещенията му са нежелани? Обещах, че ще го направя, но не го направих, отчасти защото се страхувах да не разклатя още повече и без това несигурната позиция на Пастернак.
Пастернак укоряваше и самия мен; не защото се опитвах да му натрапвам някакви мои политически или други мнения, а за нещо, което за самия него изглеждаше също толкова лошо: ето ни нас двамата тук в Русия, и накъдето и да погледне човек, всичко е отвратително, отблъскващо, някаква ужасяваща кочина, и все пак аз съм изглеждал положително оживен от нея: „Вие се разхождате наоколо“, каза той, „и гледате на всичко с изумени очи“. Бил съм не по-добър (обяви той) от други чуждестранни посетители, които не виждат нищо и страдат от абсурдни заблуждения, подлудяващи бедните нещастни туземци.
Пастернак беше изключително чувствителен към обвинението, че се е нагодил към изискванията на партията и държавата – той се страхуваше, че простото му оцеляване може да бъде приписано на някакъв недостоен опит да се помири с властите, някакъв нечист компромис, чрез който да избегне преследване. Завръщаше се отново и отново към тази тема, и стигаше до абсурдни далечини, в желанието си да отрече, че е способен на поведение, в което никой от хората, които го познаваха, не го обвиняваше. Един ден ме попита дали съм чувал някой да говори за военновременния му том с поезия На ранните влакове като жест на конформизъм към властващата ортодоксия. Казах му истината – че не съм чувал такова нещо, че това предположение е абсурдно.
Ана Ахматова, която беше свързана с него чрез най-дълбоко приятелство и възхищение, ми каза, че в края на войната, когато се връщала от Ташкент, където била евакуирана от Ленинград, спряла в Москва и се отбила в Переделкино. Само няколко часа след пристигането си получила съобщение от Пастернак, че не може да я види – имал температура – бил в леглото – невъзможно било. На следващия ден съобщението било повторено. На третия ден самият той се появил при нея, изглеждайки необичайно добре, без следи от каквото и да е заболяване. Първото, което я попитал, било дали е чела тази, последната му книга с поезия. Задал въпроса с толкова болезнено изражение на лицето, че тя тактично казала не, не още; при което лицето му се прояснило, той изглеждал много облекчен, а разговорът продължил вече спокойно. Очевидно той се е чувствал засрамен, безпричинно, от тези стихотворения. За него това изглеждало като малодушен опит да пише гражданска поезия – нямаше нищо, което самият той да ненавижда по-силно от този жанр.
И все пак, през 1945, той все още хранеше надежди за някакво велико обновяване на руския живот в резултат от прочистващата буря, каквато му се привиждаше войната – една буря, също толкова пречистваща, по своя ужасяващ начин, колкото и самата революция, огромен катаклизъм, намиращ се отвъд обсега на нашите дребни морални категории. Такива гигантски мутации, твърдеше той, не могат да бъдат осъждани. Човек трябва отново и отново да мисли за тях, да се опитва да ги разбере, доколкото това е възможно, през целия си живот; те се намират отвъд добро и зло, приемане или отхвърляне, съмнение или съгласие; те трябва да бъдат приемани като първични промени, земетресения, приливи, трансформиращи явления, които се намират отвъд всякакви етически и исторически категории. По същия начин и мрачния кошмар от предателства, чистки, кланета на невинни, последвани от ужасяваща война, му се привиждаха като необходимото встъпление към някаква неизбежна, нечувана победа на духа.
Не го видях повече в продължение на единадесет години. През 1956 отчуждението му от политическата класа на страната му вече беше пълно. Не можеше да говори за тях, за представителите им, без потръпване. По това време приятелката му Олга Ивинская вече беше арестувана, разпитвана, малтретирана и изпратена в лагер за пет години. „Вашият Борис“, бил й казал Абакумов, министърът на държавната сигурност, „вашият Борис ни презира, нали?“ „Те имаха право“, каза Пастернак: „тя не можеше да го отрече и не го направи“. Бях ходил в Переделкино заедно с Нойхаус и един от синовете му от Зинаида, сегашната съпруга на Пастернак. Той повтаряше отново и отново, че Пастернак е светец, че той бил твърде чужд на света – надеждата му, че съветските власти ще разрешат публикуването на Доктор Живаго беше очевидно абсурдна – и че едно негово мъченичество било далеч по-вероятно. Пастернак е най-големият автор, появил се в Русия в продължение на десетилетия, и той ще бъде унищожен, както толкова други преди него, от държавата. Това е наследството на царисткия режим. Каквато и да е разликата между старата и нова Русия, недоверието и преследването на писателите и артистите е едно и също и в двете. Бившата му съпруга Зинаида – сега жена на Пастернак – била му разказала, че Пастернак е решен да публикува романа си някъде. Той беше се опитал да го разубеди, но думите му бяха се оказали напразни. И, ако Пастернак би ме заговорил по този въпрос, дали аз – това е важно – повече от важно – може би въпрос на живот и смърт, кой би могъл да каже, дори и в тези дни? – дали бих могъл да опитам да го убедя да изчака? Нойхаус ми изглеждаше прав: вероятно Пастернак наистина трябваше да бъде спасен от самия себе си.
Вече бяхме пристигнали в къщата на Пастернак. Той ни очакваше на вратата и, след като пусна Нойхаус да влезе, ме прегърна топло и каза, че през единайсетте години, в които не сме се виждали, са се случили много неща, повечето от тях лоши. Спря и добави: „Сигурно искате да ми кажете нещо?“ А аз казах, с монументална нетактичност (да не кажа непростима глупост): „Борис Леонидович, радвам се да видя, че изглеждате толкова добре. Най-важното е, че сте оцелели. Това изглеждаше почти чудотворно за някои от нас.“ (Имах пред вид преследването на евреите през последните години на Сталин). Лицето му потъмня и той ме изгледа с истински гняв: „Знам какво си мислите“, каза той. „Какво си мисля, Борис Леонидович?“ „Знам, знам, знам точно какво се върти из ума ви“, повтори той с пресекващ глас – беше много плашещо – „не се опитвайте да си кривите душата. Виждам по-ясно във вашия ум, отколкото в моя собствен.“ „Но какво мисля?“, попитах отново, все по-объркан от думите му. „Вие мислите – знам, че мислите така – че съм направил нещо за тях.“ „Уверявам ви, Борис Леонидович“, отговорих аз, „че никога не съм мислил нещо такова – никога не съм чувал такова нещо, от никого, дори и като идиотска шега.“ Накрая той изглежда започна да ми вярва. Но изглеждаше видимо потиснат. Едва след като го уверих, че възхищението пред него, не само като писател, но и като свободно, независимо човешко същество, се шири по цял свят, поне сред цивилизованите хора, той започна да се завръща към нормалното си състояние. „Поне“, каза той, и аз като Хайне мога да кажа: „може и да не заслужавам да бъда запомнен като поет, но със сигурност като войник в борбата за човешката свобода.“
Заведе ме в кабинета си. Там хвърли в ръцете ми дебел плик: „Книгата ми“, каза той, „цялата е тук. Това е последната ми дума. Моля ви, прочетете я.“ Прочетох Доктор Живаго през следващите нощ и ден, и когато два или три дни по-късно го видях отново, го запитах какво мисли да прави с нея. Каза ми, че я е дал на един италиански комунист, който работел в италианската секция на съветското радио, а същевременно и като литературен агент за италианския издател-комунист Фелтринели. Желаел романът му, неговото завещание, най-автентичното, най-пълното от всичките му произведения – поезията му не била нищо в сравнение с това (макар и да смятал, че стиховете от романа са може би най-добрите, които е писал някога) – желаел творбата му да обиколи целия свят, да прочисти чрез огън (тук той цитира известния библейски стих на Пушкин), да прочисти сърцата на хората.
След като премина обяда, съпругата му, Зинаида Николаевна, ме дръпна настрана и ме замоли със сълзи на очи да го разубедя да позволи Доктор Живаго да бъде публикувана зад граница. Тя не желаела децата й да страдат; сигурно съм знаел на какво са способни „те“? Трогнат от молбата й, аз говорих с поета при първия удобен случай. Обещах му да направя микрофилми от романа му, да ги заровя по четирите краища на света, да заровя копия в Оксфорд, Валпараисо, Тасмания, Кейп Таун, Хаити, Ванкувър, Япония, така че тези копия да оцелеят дори и ако избухне ядрена война. Готов ли е той да се опълчи срещу съветските власти, помислил ли е за последствията?
За втори път през тази седмица той показа истински гняв, когато заговори с мен. Каза ми, че онова, което съм му казал, без съмнение е изпълнено с добри намерения, че той е трогнат от моята грижа за неговата и на семейството му безопасност (това беше казано малко иронично), но че той знаел какво върши; че аз съм бил по-лош от онзи упорит британски дипломат отпреди единадесет години. Той е говорил със синовете си. Те били готови за страдание. Забрани ми да споменавам отново този въпрос. Чел съм книгата, сигурно вече съм разбрал какво тя, и преди всичко разпространението й, означавали за него. Замълчах, засрамен.
След кратка пауза заговорихме отново за френската литература, както много често преди това. От времето на последната ни среща той беше прочел Погнусата на Сартр, и я намираше нечетима, а вулгарността й отблъскваща. Със сигурност, след четири столетия на творчески гений, тази велика нация не би могла да престане да създава литература? Арагон е просто нещо временно, Дюамел и Гюено са непоносимо отегчителни; дали Малро все още пише? Преди да мога да му отговоря, една от гостенките му, крехка, мълчалива жена, учителка, която наскоро се беше завърнала след петнадесет години лагер, на които е била осъдена само защото е преподавала английски език, боязливо попита дали Олдъс Хъксли е написал нещо след Контрапункт[3]? А дали Вирджиния Улф все още пише[4]? – тя никога не беше виждала нейна книга; но от статията от някакъв френски вестник, който по мистериозен начин беше попаднал в нейния лагер, тя смятала, че може би ще хареса творчеството й.
Трудно е да се опише удоволствието от това да си в състояние да донесеш новини за изкуство и литература от външния свят за човешки същества, които толкова искрено жадуват да ги получат, и с толкова малка вероятност могат да ги научат от някакъв друг източник. Разказах на нея и на събраната компания всичко, което можех за английската, американска, френска най-нова литература. Беше така, сякаш говорех пред жертви от корабокрушение на необитаем остров, откъснати от цивилизацията в продължение на десетилетия. Всичко, което чуваха, те възприемаха като ново, вълнуващо и очарователно. Грузинският поет Тициан Табидзе, големият приятел на Пастернак, беше загинал в Големите чистки. Вдовицата му, Нина Табидзе, която присъстваше, искаше да знае дали Шекспир, Ибсен и Шоу все още са велики имена в западния театър. Казах й, че интересът към Шоу е намалял, но че Чехов е високо почитан и често изпълняван, при което добавих, че Ахматова ми беше казала, че не може да разбере това преклонение пред Чехов. Неговият свят бил неизменно сив. Не просветвали мечове. Всичко било покрито от ужасна сива мъгла. Вселената на Чехов била море от кал, с безнадеждно уловени в него човешки същества. Това било пародия на живота (веднъж чух Йейтс да изразява подобни чувства: „Чехов не разбира нищо то живота и смъртта“, каза той; „Чехов не знае, че преддверието към небесата е изпълнено от звука на кръстосани мечове“). Пастернак каза, че Ахматова греши напълно. „Кажете й, когато я видите – ние не можем да пътуваме свободно до Ленинград, както сигурно знаете – кажете й от всички нас тук, че всички руски писатели проповядват на читателя: дори и Тургенев му казва, че времето е голям лечител и подобни неща; единствено Чехов не го прави. Той е чист артист – всичко е разтворено в изкуството му – той е нашият отговор на Флобер.“ Той продължи и каза, че Ахматова сигурно ще разговаря с мен за Достоевски и ще атакува Толстой. Но Толстой е прав по отношение на Достоевски, че романите му са ужасна бъркотия, някаква смесица от шовинизъм и истерична религия. „Кажете на Ана Андреевна това, и то от мен!“ Но когато отново видях Ахматова, в Оксфорд през 1965, счетох за по-добре да не й предавам тази преценка: тя сигурно би искала да му отговори. Но по онова време Пастернак вече беше в гроба.

Източник

---

[1] Естествено, тук авторът има пред вид годините преди началото на сталинската унификация, както става по-ясно и от по-нататъшния развой на текста. Бел. пр.

[2] Расово, от чиста порода. Бел. пр.

[3] Тоест, отпреди близо 30 години. Бел. пр.

[4] По това време Вирджиния Улф е мъртва от 15 години насам. Бел. пр.

http://www.librev.com/index.php?option=com_content&view=article&id=1453&Itemid=204

Clara Rockmore

ukrainas amazoner

"In the Ukraine, a country where females are victims of sexual trafficking and gender oppression, a new tribe of empowered women is emerging.

Calling themselves the “Asgarda”, the women seek complete autonomy from men.
Residing in the Carpathian Mountains, the tribe is comprised of 150 women of varying ages, primarily students, led by 30 year-old Katerina Tarnouska.
Reviving the tribal traditions of the Scythian Amazons of ancient Greek mythology, the Asgarda train in martial arts, taught by former Soviet karate master, Volodymyr Stepanovytch, and learn life skills and sciences in order to become ideal women."

saxat från ugly

mer här